Никое дете
не трябва да расте само!
Стани SOS Приятел
с редовни месечни дарения.
Обикновена необикновена история
Казвам се Щерияна или накратко Щери, едно от първите деца в SOS Детско селище Трявна. Не мисля, че моята история е необикновена. Необикновеното в нея са връзките с други хора, станали част от живота ми завинаги.
Пътят ми тръгнал, без мое участие, от един детски дом в Добрич и пак случайно, вероятно с късмет, стигнал преди години до Трявна. Радвам се, че имах шанс да попадна в този рай, имах очи за чудото, което ми се случи – моя детска стая, грижа, обич, среда, към която принадлежиш! Трудно ти е да повярваш, ако си живял другаде. А аз осъзнавах, защото бях на осем! Разбирах всичко – от решението на моите родители до това да имам друго семейство. Разликата беше покъртителна и не само в условията на живот, а в различното отношение, приемане, подкрепа, разбиране. Питам се понякога – какво щеше да стане с мен, ако не бях родена късметлийка. Не искам да знам, защото ме е страх, защото разбирам колко деца не са имали това щастие. И съм благодарна на всички хора, били част от пътя ми, подали ръка, за да стана това, което съм.
И така, датата е 9 март 1993 година. Аз, моята приятелка Мария със сходна съдба и директорът на детския дом се качваме в един микробус и поемаме далеч. Дълго-дълго пътуване, чудя се къде отивам, от притеснение си разкървавявам ухото. Пристигаме късно вечерта, такъв сняг не съм виждала. Спираме пред къща номер едно, вратата ни отваря малка женица с приветлива усмивка. До нея няколко деца. Те станаха моето ново семейство, моя майка, мои братя и сестри. Биологичните ми родители са глухонеми и винаги съм мечтала да произнеса на глас ?Мамо“, а тя да ме чуе, да се обърне. Случи ми се в Трявна! Не беше моята биологична майка, беше жената, която ме отгледа и възпита, майка ми Теменужка. Тя ме посрещна на вратата, тя ме покани да си избера стая. Кога съм си мислила, че ще имам аз детска стая, делях спалня с още 30 деца в Добрич, а за да заспим, всяка вечер млада госпожа ни пееше ?Мила мамо“ на Роси Кирилова.
Всичко беше красиво и нереално! Като зимна приказка. От нетърпение и страх да не изчезне приказката, аз бързо приех и заобичах новото си семейство. Колко му трябва на едно дете? Обич и дом, за да расте щастливо. Имах най – щурото детство и най–подкрепящата майка. Все ни повтаряше: ?Важно е да бъдете добри хора, състрадателни и да живеете честно“. И не бяхме биологично свързани, но бяхме здраво семейство. Благодарение на нея. С времето осъзнах какъв великан е тя! Благодаря ти, майчице, за цялата обич, грижа и подкрепа и прости ми за белите коси. Благодаря ти за спомените, които създаде и остави в нас. За всички вечери, в които сядахме заедно, редяхме пъзели, говорехме, за трудните следобеди със задачите по математика, за уютните Коледи, за рождените дни. За онази Коледа на 2003 година, когато се върнах от Америка и всички ме чакаха, за да седнем заедно на масата! Най-хубавото време- да бъдеш чакан с обич!
Имала съм своите трудности и борби. През 2014 година реших да извървя пътя ?Камина де Сантяго“, защото се чувствах изгубена, имах празнота в сърцето и мислех, че Бог е забравил за мен. Тъй много исках да срещна любовта, да създам семейство… Усамотението и пътят ми донесоха смирение. Загубих баща си две седмици след като се върнах и тогава разбрах, че е трябвало да извървя ПЪТЯ, да приема и да пусна болката си, за да имам още пътища.
И отново през 2018 година изминах ?Каминo де Сантяго“, за да си дам вяра, че има любов. Кой е знаел, че заснемането на последния етап на моя преход заради 25 годишнината на SOS Детско селище Трявна, ще ме срещне с момчето зад камера и любовта! Затова е НЕОБИКНОВЕНА моята история – два пъти SOS Детско селище Трявна ме свързва с любовта.
Днес отглеждаме нашите три деца и искаме да бъдат ЧОВЕЦИ като тези, които срещнах в Трявна.
Щерияна Данова
