Никое дете
не трябва да расте само!
Стани SOS Приятел
с редовни месечни дарения.
Денят е 4 март, годината – 1993. Годините ми са 8, даже почти 9, защото на 27 април е рожденият ми ден. Денят бе изпълнен със странна емоция и пеперуди в коремчето, защото не знаех къде точно отивам. Дълго пътуване, сняг и тъмнина…
Бях с една приятелка от детството ми – Мария. И тя беше от Варна като мен. Делеше ни километър. После все ръка за ръка вървяхме. От вълнение за предстоящото си бях разкървавила ухото.
От този ден започват спомените ми от SOS Детско селище Трявна.
Пристигнахме късно вечерта. Спряхме пред къща номер 1. Отпред имаше картинка със заек. Пълна къща с деца и жени, както и един господин – Директорът. Всички ме гледаха в очакване, а аз гледах по-скоро уплашено, защото не бях сигурна какво ме очаква на това място. Тогава видях за първи път приемната ми SOS майка – Теменужка – блага усмихната жена, която беше не по-малко развълнувана от мен. Посрещна ме и побърза да ми покаже стаята, както и да ме запознае с новото ми семейство – Пламен на 6 и Таня на 3 години. И така започна моето безгрижно и щастливо детство в приемното семейство на мама Нушка.
Ден от ден по-щастливи, по-бурни и още по-емоционални. Като за начало, понеже бяхме малко деца, спяхме в стаята на майка ни. Всяка вечер преди лягане мама ми даваше детска книжка, за да чета приказки на по-малките ми брат и сестра. Дните напредваха и нашето семейството се увеличаваше. Дойде Митко, който беше на една година и осем месеца. Чакахме го цял ден, но поради лошото време и факта, че трябваше да ставаме рано за училище, си легнахме крайно нетърпеливи и с уговорката, че мама ще ни събуди, когато Митко пристигне.
Беше един часа през нощта. Спомням си го като вчера – малко дете с широко отворени очи, черно поло и червено долнище. После дойдоха Ачо и Диди, които станаха неразделна част от моя живот. Ето го нашето голямо семейство начело с търпеливата ми майка с голямо сърце, жената, която създаде усещането за семейство, сплотеност, приятелство, обич и уважение. Думите са малко, за да опиша божествената си майка, която и до днес продължава да ни събира, макар че минаха… цели 25 години.
Представяте ли си какво е усещането да знаете, че сте част от семейство, което с нетърпение очаква тези моменти, в които ще седнете заедно на масата и всички нетърпеливо ще разказват и ще се надприказват? Ще се смеете, а майка ви ще ви гледа със сълзи на радост в очите?
Година е 2005. Коледа! Никога не бях пропускала, до този момент, този важен семеен празник. Бях в Америка и се чудех дали няма да ми излезе скъпичко да се прибера, но онова чувство на преданост и обич към семейството здраво ме стискаше. Да не споменавам и носталгията, която по тези празници е неизмерима. Все пак спонтанно решавам да тръгна. Никога няма да съжалявам за това решение. Мигът, в който позвъних на вратата и всичките ми братя и сестри викнаха: ?Какичко, ти дойде! Обичаме те! Носиш ли ни подаръци?”
Това са истинските мигове! На чиста радост и безмерна обич. Скъпоценни!
Много хора се чудят какво толкова има в SOS Детско селище Трявна.
Простичко е! Има топлина и много детски усмивки. Има приятелства за цял живот. Това е място, на което и сега се връщам с вълнение и тъга.
Мога много да разказвам за миговете на щастие и това какво оставиха те в мен, но няма да ми стигне и цяла книга. Това е история, която се пише вече 25 години! Пише се и днес, ще продължи да се пише и утре!
Голяма късметлийка се чувствах, че попаднах точно там – при майка ми Теменужка и моите бъдещи братя и сестри. Било ни е писано да се съберем там. Да, точно там в SOS Детско селище Трявна, където започна моята щастлива детска приказка.
Щастието… Какво е то? Дали това е онова, което придава смисъл на живота ни и ни кара да бъдем добри, или е нещото, което се крие в това да бъдеш обичан и да можеш да обичаш, да се чувстваш ценен и полезен? Защото ако е така, то със сигурност именно щастие е чувството, което изпитвам от първия си ден в това семейство.
Благодарности на моята майка, че ме научи да бъда себе си, да бъда добър и честен човек. И помнете – това, че израснахме в тази организация, не ни прави различни! Напротив! Това само ни показа колко много хора дават своя принос в това ние да бъдем щастливи и да растем безгрижно.
Към днешна дата определям себе си като човек, реализирал се успешно в живота. Имам работа, която ме кара да се чувствам щастлива. Достигнала съм духовни и материални постижения. Готова съм да продължа традицията и с мое семейство.
Пътищата на съдбата ни отвеждат до неподозирани места, така че никога не знаем кой път накъде води. Трябва единствено да не прекъсваме веригата на добротата и стремежа. Човек никога не трябва да спира да върви и никога, ама никога, не трябва да губи вяра в себе си. Уверих се в това след дългото ми странстване по Пътят на Сантяго и благодарение на хората, които срещнах по пътя си през 2014 г.
Щерияна Петрова, израснала в приемно семейство в SOS Детско селище Трявна
***Сега годината е 2018 и SOS Детско селище Трявна става на 25 години, а Щери отново странства по пътя на Сантяго през Португалия, но за това ще ви разкажем по-нататък.
